ЗАПАДНO- И СРЕДНОЕВРОПEЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ

Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний е роден на 17 януари, Антоновден, 1978 г. в Стара Загора в семейство на православни родители, изселници от Гюмюрджина (дн. Комотини). Основното си образование завършва в родния си град. През есента на 1993 г. постъпва като ученик в Пловдивската духовна семинария “Св. св. Кирил и Методий”. След завършването на семинарията с отличен успех през 1998 г. е приет за редовен студент в Богословския факултет при Софийския университет “Св. Климент Охридски”. По време на следването си е ежедневен клиросен певец в столичния храм „Успение Богородично” в кв. “Малашевци”.

През пролетта на 2002 г. постъпва като послушник в Клисурския манастир “Св. св. Кирил и Методий” край град Вършец, Видинска епархия. На 5 август 2002 г. в навечерието на празника Преображение Господне на вечерното богослужение приема монашески постриг, като под мантия го води днешният Велички епископ Сионий, тогава още архимандрит и ректор на Софийската духовна семинария. На 18 октомври 2002 г. е ръкоположен за йеродякон от Негово Високопреосвещенство Видински митрополит Дометиан, а на 17 януари 2003 г. е ръкоположен за йеромонах.

След завършването на Богословския факултет при СУ, от 1 април 2003 г. е назначен, по решение на Св. Синод на БПЦ, за ефимерий и преподавател в Пловдивската духовна семинария “Св. св. Кирил и Методий”. На 21 ноември 2006 г., по решение на Св. Синод, в храма на Пловдивската семинария е възведен в архимандритско достойнство от Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит – тогава председател на Просветната комисия към Светия Синод, а днес патриарх Български. От 1 май 2007 г. е назначен от Негово Високопреосвещенство Пловдивски митрополит Николай за протосингел на Пловдивска света митрополия. На 23. 03. 2008 г. по решение на Св. Синод на БПЦ е ръкоположен за епископ с титлата Константийски и след въдворяването му в гр. Смолян на 19.04.2008 г. (Лазаровден) е поставен да обгрижва духовно жителите на Родопите. От 15 юни 2010 г. е назначен за викарен епископ на Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон.

На 27 октомври 2013 г. е избран от Св. Синод на БПЦ-БП за Западно- и Средноевропейски митрополит.

Вие сте били в Духовна семинария и после сте взели решение да приемете монашество? Има ли разлика между свещеник и монах?

Има разлика, защото това са двата пътя на служение в Църквата. Единият е пътят на монашество, когато посвещаваш изцяло себе си на Бога, отдаваш се на служение на Него. Знаем, че думата „монах”, означава „един”, „сам”. Пътят на монашеството е път, който наистина е основно изпитание, обаче в него има и много духовни радости. Монахът изцяло се отдава в ръцете на Църквата, тоест той де факто не разполага със себе си, Бог разполага с него. Аз поех този път още от ранна възраст, на 24 години, в Клисурската света обител, във Видинската епархия. Всеблагият Божий промисъл направи така, че да бъда архиерей на Българска православна църква и да нося нелекия си кръст на служението за полза на нашите сънародници, които живеят далече от своята Родина, в Западна и Средня Европа. Искам да подчертая, че докато монахът пребивава в манастир, изпълнявайки своето послушание, архиереят трябва да бъде общественник, той трябва вместо да изпълнява, той да дава послушание.

Докато свещеникът, служи на своето поверено паство, той се грижи и за своето семейство. И двата пътя, щом Бог благослови и Църквата установи – са благодатни, спасителни. Не можем да ги разделяме на по-лек и по-труден, защото всичко това зависи от самите нас, всичко това зависи от нашата молитва, това зависи от Божията любов и милост, които Той проявява всекия ден към нас. Така че, свещенослужителят си носи своя кръст, грижейки се за своята енорийска църква, за благолепието на храма, да преумножава своето паство, да проповядва словото Божие и да се грижи, в частност за своята домашна църква, която е неговото семейство, неговите деца, да възпитава своите деца и да ги направи така що те да бъдат добри чада на Българска православна църква и достойни граждани на нашето общество.

Четири години Вие заемате важна дължност, с какви основни трудности се сблъсквате?

От 2013 година съм избран за митрополит на Западна и Средна Европа. Първата, на пръв поглед човешка трудност – това е, че трябва много енергия за преминаване на далечните разстояния. Това изисква доста добра физическа подготовка, защото по някой път се налага за една седмица, почти през два дена да бъда в различен европейский град, за да достигна до наши сънародници, да отделя време, с което не само да удовлетворя духовните им потребности, но и да разговарям по човешки със самите тях. Когато живеем в една мултикултурна среда, когато знаем, че в повечето Европейски държави Православната църква не е традиционно вероизповедание, там традиционно вероизповедание е или католицизъм или евангелската църква. Но все пак тази мултикултурна среда, може би, кара пък и самите православни да бъдат по-обединени и да бъдат наистина ревнители за своята вяра.

Нито едно служение в Църквата не може да бъде леко, защото знаем, че когато ние стоим на нашият пост, изпитанията са по-големи и когато опитваме да отстояваме нашата вяра, имаме много изкушения, които ни се допускат от Бога. Така че, ние трябва да молим Бога да даде сили да устоим, защото пък ние знаем че Бог не дава повече от колкото можем да понесем. И затова смятам, че кръстът на всеки един духовник е спрямо мярката на неговите сили, а това, че той натежава в един или друг момент на нашето служение, е поради нашата човешка слабост. Може би, недостатъчно се молим, може би, недостатъчно време мислим за Бога. А когато се помолим, Бог ще свърши всичко останало, тоест от нас иска много малко, Той ще свърши всичко останало в повече.

Трябва само Вяра, както се казва в Свещеното Писание: «Искайте и ще ви се даде». От нас се изисква не само да поискаме Бог да ни помогне, но и да принесем плодове на покаяние, преди всичко усърдие във Вярата към Бога.

В 21 век, се промениха приоритетите на хората при вземане на решения. Бизнесмени, политици предпочитат да избират изгода, а не духовност. Трябва ли да променяме техните убеждения или не?

За съжаление, живеем наистина в един доста материален свят, в който материалните ценности са водещи пред духовните. Свещеното Писание казва много ясно: «Търсете първо царството Божие, а всичко останало ще ви се придаде» – това е максимата на успеха и това е максимата и залогът на живота и спасението в Христа. Има много успели хора, които са успели по един или друг начин. В нашето съвремие на успеха се гледат от друга гледна точка, тоест успешният човек е агресивният, успешният човек е този, който чрез своето ЕГО, налагайки го, човек който е безпардонен.

Виждаме много такива примери на много такива „успели” хора. За мен, успелият човек е този, който е запазил в себе си една здрава морална, нравствена система. Успелите хора са, които имат своята ясно изградена ценностна система, те успяват със своето постоянство, със своя труд и на първо място със своята вяра в Бога. Има много такива. Но живеейки в нашето съвремие, в което има подмяна на ценностите, когато има голяма духовна криза, морална криза, когато да бъдеш добродетелен е като упрек към самите хора. Защото, ако човек е добродетелен, ако е възпитан, ако проявява някакво разбиране към хората, уважение към хората, те го приемат за слабохарактерен или за човек, който е мекушав.

За съжаление, климатът в средата в която живеем, наистина цени агресията и виждаме, че тези които са по-агресивни, по-нахални – успяват. Обаче, нали това е филм с много краткосрочен план, защото пак казвам, че Христос ни казва да трупаме богатство на небето, а не на земята. Защото тези, земните, са преходни. Знаем, че те са днес, а утре ги няма. Ние сме нетърпеливи в нашето съвремие, и подобно на Тома, който, след като това е станало и се уверил в Христовото Възкресение, искаме да докоснем нещата тук и сега, веднага. Нямаме това смирение, нямаме това търпение да изчакаме да видим плодовете на нашите трудове, а искаме веднага, на момента, да забогатеем и да придобием всички блага на този свят с минимум усилия.

Няма как да стане това или ако стане, ще бъде временно и ще бъде илюзорно и така много хора загубват себе си, загубват образа Божий в себе си, защото те се отдалечават от Бога в името на това търсене на постоянни материални блага, които в един момент, погледнато реално, те не са им нужни. Те ги трупат, не ги ползват, а знаем, че материалните блага в света са един скачен съд, ако вземеш от една страна повече, намалява от другата. Така че, по този начин ние несъзнателно и съзнателно ощетяваме хора, които имат нужда от тези блага. Защото не може човек да кара едновремено две коли или три коли, не може да живее в няколко апартамента едновременно и така нататък. Този материализъм наистина така погубва чувствителността на човешкото сърце и то загрубява. И когато се погледнем в огледалото ще видим, че ние сме изгубили повече от този образ, който Бог е вложил при нашето сътворение.

Има ли зло и как да си изработим духовен имунитет от него?

Злото съществува още от сътворението на света. Борбата между доброто и злото – тя е постоянна. Единственият имунитет за тази борба е молитвата. Чистата, сърдечната молитва, прибягването до благодатните таинства на Църквата. Защото знаем, че Църквата на тук, земята, е войнстваща, а на небето – тържествуваща. Тя е войнстваща тук на земята, защото трябва постоянно да се бори с това зло, защото това зло заграбва все повече и повече територии от душите, а особено, на подрастващата младеж, на неукрепналите във вярата и този имунитет, ако може така се нарича, е нашата молитва.

В един или друг момент на човешкия път, човек може да попадне под ударите на това зло. Но той не трябва да се отчайва, не трябва да унива, не трябва да прекратява тази борба, не трябва да се предава. За това, всеки един християнин е наричан Христов воин, защото, тръгвайки по пътя на следването на Христа в Светото кръщение, ние се обличаме в Христа, ние носим Христос в себе си. Като воини трябва да Го пазим в себе си, защото ако не Го пазим, територията на нашата душа ще бъде превзета наистина от врага на човешкото спасение. Тогава, ние ще се изгубим в мрака и няма да можем да намерим пътя към Христос. Затова, основното важно средство за борба със зло – това е молитвата, постът, изповедта, светата Евхаристия и самото Причастие. Евхаристията – е приемане на Тялото Христово. Приемайки Христос, тогава няма място за никой друг. Христос изпълва нашите сърца и ние ставаме Христоносци.

Защо хората не разбират, че трябва да ходят на църква? Те казват: «Бог е в мен, аз вярвам», имат иконки, имат молитви в къщи, но не идват на църква, защото някой им е направил забележка за облеклото. Защо хората трябва да ходят на църква?

Първо, защото това е домът Господен. Храмът Божий е вместилище на Светия Дух. Там Господар е самият Христос. Няма по-голяма радост. Кога ние се радваме в нашият светски живот? Когато отидем при някой близък приятел, познат, роднина се радваме, когато отиваме на гости. А колко се радваме, когато отиваме при нашият Създател и Творец! Тези, които казват, че могат и без храма, според мен това е вид гордост, които надценяват своите човешки сили и не отчитат невидимата благодат, която се преподава в Църквата и много скоро погубват своите души.

В храма човек трябва да подхожда със смирение. Когато отиваме на някой прием в поканата пише, че има дрес-код, тоест ние трябва да бъдем облечени по подобаващ начин за този прием. Колко повече, когато отиваме при Христос, ние трябва наистина трябва да бъдем облечени подобаващо. Ако се върнем години назад, спомняйки си в моето детство, аз си спомних и баба ми и дядо ми, че когато трябваше да отиват на църква, те обличаха и слагаха специални дрехи. Не много скъпи, но чисти дрехи, с които ходеха само на църква. Дори дядо имаше обувки, с които ходеше само на църква, той не ходеше никъде другаде с тези обувки. Дали това е отношение към Бога, към вярата? И все пак, това е едно благоговение. Защото знаем, че страхът Божий е начало на всяка премъдрост. Страх от любов, не страх от наказание, като в Стария Завет. Именно този страх Божий, той почива изцяло върху любовта на човеците към Бога и на Бога към човеците. И тогава, идвайки в храма, ние можем да разтворим нашата душа и вече да излеем пред Бога. А свещеникът, който е овластен с тази благодат по време на своето ръкоположение, той може да бъде наистина един посредник и преносител на нашите молитви към Бога.

«Начинаещи» вярващи търсят в интернет информация. Къде препоръчвате Вие на хората да научат нещо за православната молитва, за обредите, традициите? Има ли официални източници, където могат да прочетат?

За съжаление, в интернет пространството не всичко, което е там е така. Тоест, не винаги могат да попаднат на правилна информация. Моят съвет е да попитат своя енорийски свещеник. Официоз на Българска православна църква е сайтът на Българска патриаршия. Но най-добре, те да подхождат към своя свещеник и духовен изповедник, защото най-добре той знае тяхната душа от какво има нужда. Както едно дете, когато започва в първите си години на развитие, му да се дава различен вид храна, за да може постепенно да свиква с твърда храна, така е и с всеки един «младенец» във вярата, трябва постепенно да се подхожда към него, със голямо внимание, за да може наистина да му бъде за полза, а не в негов ущърб.

Много хора са оплакват от несправедливост. Има ли връзка между несправедливостта и грях, който този конкретен човек е направил?

Не винаги гледната точка за справедливо и не справедливо – е грях или добро. Защото справедливо е това, което е спрямо Божествения морален нравствен закон. Аз ще ви дам много такъв елементарен пример. Когато дойде до теб един човек, който проси от теб пари, а ти знаеш, че този човек не ги взима за себе си, а има такава организирана група, коята изкарва пари на гърба на тези просяци. Или пък, когато ти го познаваш този човек и знаеш, че когато даваш тези 2 лева, той с тях ще отиде и ще купи алкохол, ще купи цигари, ще купи наркотици, тогава ти, когато му ги даваш, ти го убиваш. Затова, може да изглежда несправедливо спрямо другите, че не му ги даваш тези пари, но то е справедливо, защото го предпазваш по този начин. По-добре, на този човек да му вземеш храна или някъде да го приютиш.

А болестите имат ли връзка с греха?

Болестите са следствие от греха. Някой може да каже, че това е много жестоко от страна на Бога. Но, болестите са следствие от неправилния начин на нашия живот. Дори, ако погледнем чисто от медицинска гледна точка, виждаме че прекаляването с храната води към заболявания. Прекаляването, тоест неумереността. Ние трябва да бъдем умерени и когато сме умерени тогава вече наистина се грижим за наше тяло. Защото знаем, че то е храм на Светия Дух. Свети апостол Павел казва: «Не бива грижата за тялото да превръщате в похот». Болестите от една страна, се изпращат за изпитания, Бог да ни покаже, че някъде сме сбъркали и да ни накара още повече да се уповаваме на Него, да изпита нашата вяра. От другата страна, болестите ни се изпращат, като наказание за неправилен начин на живот. И по някой път, ни се изпращат за вразумление. Няма по-голямо наказание, когато виждаш някой твой близък да страда и ти да си безпомощен да му помогнеш, защото всичко е в Божите ръце. Макар да си придобил всички блага на този свят, но не винаги с пари, с власт, с влияние, с приятели можеш да помогнеш. Бог показва, че всичко това е суета и единствено и само Той е Лекарят на душите и телата на човеците.

Затова ние трябва да погледнем дълбоко в себе си, да намерим къде е нашата грешка, да се покаем и когато тръгнем по правият път много лесно ще ни помогне. Ние сме нетърпеливи. Много хора казват: досега аз не съм постил цял живот, но сега, за да ми помогне Бог, ще постя 10 дена. Нали след тези 10 дена той започва да топа с крак така претенциозно, нервничейки, казва: ето аз постих тези 10 дена, Господи, а ти не ми помогна. Нали няма как това да е отношението между Бога и човека. Те не са обикновена сделка, или пазарът. Това е едно отношение, което е отношение от себе си и в духовен растеж на всеки един. Установява, като една неразривна връзка между Бог и човек и по някой път вярващият човек ще приема болестта си като изпитание, а не вярващият – като наказание. Нали това е разликата между вярващия и невярващия човек? Всеки ден ние предаваме нашият живот в ръцете на Бога. И се осланяме изцяло на Бога.

Вие имате ли мечта? Имате ли право на мечта?

Мечтите са нещо имагинерно, тоест нещо така в сферата… Човек не трябва да мечтае, той трябва да се моли. Бог да му даде, от което най-много има нужда. Аз се моля Бог да ми дава сили в моето служение в Западна и Среднеевропейска епархия. Да се преумножава в лицето и на свещенослужителите и на своето паство, да облагородяваме храмовете, да построим храмове за нашите сънародници така че това, е като перспектива. А всичко останало е в Божите ръце. А мечтанията са грях, защото човек излиза от своята реалност и влиза в друга, и започва да живее с тази идея, което не е добре за него. Тогава той не е здраво стъпил на земята, както се казва в средите, а той трябва да стои здраво, твърдо на мястото си, на попрището си, да следва пътя си, да носи кръста си.

Има мнение, че в манастирите има повече духовност, отколкото в градската църква. Така ли е или не?

Така е. Защото манастирите са места където живеят и пребивават хора, които са изцяло посветили своя живот на Бога. Всекидневно те се молят, сутрин и вечер. Това са места, едни такива духовни огнища на вярата, където хората могат наистина да беседват с духовно опитни старци, могат да споделят своите проблеми, да получат опит. Докато в града, някак си тук, в суетата на нашето ежедневие, вървейки забързани в изпълнение на нашите граждански задължения, ние не можем да се настроим така, влизайки във храма, мигновено, за да разтворим напълно нашата душа. Докато отивайки в манастир, човек се подготвя още от самото тръгване, защото той отива там, иска да остане там, тоест той вече се настройва и се откъсва от тази светска суета и своите задължения. Обикновено, това се прави в почивни дни, на големи празници. Докато градските храмове са направени за условията на нашето ежедневие, за да бъдем с благословение на Бога и на Църквата, да идваме в храма, да запалваме свещ, да се помолиме. Като отиваме на работа, прибирайки се, да можем пак да отидем през храма, така че, Слава Богу, че имаме тази возможност.

Има ли перспектива в България?

В България се строят храмове ежегодишно. Всяка година се строят на едно или друго място, в различните предели на нашата Родина. В различните епархии се освещават храмове, което е много хубаво. Това е много радостно. Защото, когато един нов Дом Божий отваря врати, това е още едно място, където могат да се спасят човешки души.

Много чужденци пътуват във България, но не посещават манастири, няма такива турове. Планира ли БПЦ някакви туристически дистинации?

Естествено. Рилският, Бачковският, Троянският манастири – това са трите ставропиални големи манастири на България. Още много други манастири, които също имат своята духовна красота, своята историческа ценност, културна ценност и най-вече духовен принос. Към момента, религиозен туризъм в България, като такъв, който трябва да се извърши от Църквата – е много слабо развит. Радваме се, че към Софийската света Митрополия се отвори такъв религиозен туристически център, който разработва в момента маршрути. Има различни други такива туроператорски агенции, които предлагат такива екскурзии не само във България, но и в Гърция и в другите места, където има православни светини.
Но естествено красотата, духовните бисери на нашата православна църква тук, в България не са достатъчно популяризирани и не са достатъчно посещаеми от чуждестрани туристи. Много малко чуждестраните туристи знаят за нашите красиви манастири. Защото знаем, че около Сливен, около Велико Търново, около София – това са така, вече три малки Свети Гори, то има такова голямо съсредоточие на манастири, където една част към момента са дейтващи, друга – разрушени или ще се възстановяват. Така че има, има какво видят чужденците в България. Имаме красиви планини, красиво море, и на всички тези места имаме прекрасни, духовни, просветни огнища, храмове и манастири. Знаем, че по Черноморието е минал свети Андрей Първозвани. Знаем за покровителя на целия български народ, преподобни Йоан Рилски и неговата обител.

Така че, призовавам хората, колкото се може, и ако имат свободно време, да го посветят на нашите духовни бисери, тук във България, и да получат не само така информационна осведоменост, но и най-вече духовната си полза, отивайки и докосвайки до тези намолени свети места.

Вие какво ще кажете на Бога, когато Го срещнете?

Всеки човек има своя земен път, който трябва да извърви. От там нататък: Господи Иисусе Христе, помилуй мя грешного! – това е Иисусовата молитва. Няма друго да Му кажем, защото всичко Бог знае, нашите дела. Но ние трябва се молим, Бог да бъде милостив, да ни прости тези неволни грехове и ни дава спасение.

Интервю: Евгения Стайловская